Любен Дилов (1927 - 2008), © dilov.info Напред, човечество Сега, когато летим

Любен Дилов (1927 - 2008), © dilov.info

Напред, човечество

Сега, когато летим към този момент в първия си военен полет, от който аз не зная дали ще се завърнем, въпреки задачата ни да не е да влизаме в битка с врага, а да разузнаем местоположението му и неговите бойни средства, аз бих могъл единствено да припомня предисторията на спора. Истинската летопис на тая война ще я пишат други. Ако, несъмнено, тя се състои или в случай че след нея остане въобще някой, който да е кадърен да написа. Впрочем, историята демонстрира, че действителните аргументи за войните нормално са били скривани зад някакви незначителни мотиви, до момента в който в тази ситуация мотивът напълно не може да бъде наименуван малък. И това е главната отлика на нашия заветен и обективен поход от всички предходни войни на Земята.

Началото бе поставено в дребния градец Нима, където се намира психиатричната клиника на известния професор Зимеринг. Как тъкмо е станало, и до момента е мистерия, само че, по този начин или другояче, когато нощта се отдръпнала от това полукълбо, всички болнични пространства в клиниката се оказали празни. Не бил останал нито един пациент, даже от приспаните с успокоителни инжекции. Паниката измежду дежурния личен състав би трябвало да е била неописуема. Тогавашните репортажи във вестниците дават известна визия за нея. Не по-малка е била суматохата и в Нима - двеста и петдесет избягали луди за едно такова градче е ужасяваща цифра. За благополучие множеството от жителите му се познавали, в случай че не по име, то по физиономия, тъй че подозрителното взиране един другиму в лицата, с цел да се познае преоблеченият вманиачен, не е траело дълго. Но полицията не съумяла да открие нито един от тях, а и полицейските кучета преследвали следите им единствено доникъде на огромната поляна в болничния парк, където горките животни почвали да се въртят като обезумели и да вият от злобно изтощение. На десетия ден дежурният в злокобната нощ доктор се самоуби, а шефът проф. Зимеринг, най-големият жив представител на виенската психиатрична школа, полудя и бе настанен в клиниката на проф. Отара, неговия върл теоретичен съперник. Седмица по-късно обаче клиниката на проф. Отара също осъмна изпразнена. Изчезнаха безследно още 186 душевно заболели, множеството от тях, както се говореше, рисково луди. Между тях и остарелият проф. Зимерннг.

Отара направи изказване на конференция, че зад цялата тая история, съгласно него, стоял Зимеринг, в чието душевно здраве той постоянно се бил съмнявал. Зимеринг, откакто провел бягството на своите пациенти, се промъкнал в клиниката му, с цел да отвлече и неговите заболели. От въпроса на публицистите обаче, по какъв начин той, опитният експерт, не е могъл да познае, че Зимеринг симулира, Отара се измъкна прекомерно изкусно. Една диагноза в такива случаи не можела да бъде сложена за няколко дни, а също така имало типове шизофрения, при които болният развивал невероятна предвидливост и бил кадърен да реализира своя смахнат план с конгениални логичност и самообладание.

Три дни след неговите изказвания изчезнаха пациентите на още пет психиатрични лечебни заведения, и то в напълно противоположни краища на страната. Обществото нададе зов: Как е допустимо да изчезнат не едни и не двама души, а тъкмо осемстотин петдесет и четири индивида, освен това хора с ненормално поведение, а полицията да не е способна да открие нито един от тях. Най-близкото до мозъка пояснение бе, че тя самата е забъркана в тази мистериозна спекулация, и шефът й подаде оставка. Но това с нищо не повлия на хода на нещата.

Опозицията изначало беше предпазлива; тя единствено питаше в своя орган: „ Една страна, която не е в положение да опази своите луди, може ли да се грижи за своите естествени жители? “ И изиска оставката на държавното управление. Никое държавно управление, несъмнено, не е бясно да си подава оставката поради настояването на опозицията, само че когато и осемнайсетата психиатрична клиника се разсъни празна, макар че бе обградена от десетина души въоръжени до зъби сътрудници, неговото състояние стана неудържимо. А остарелият президент се появи на телевизионния екран. Имаше доста изтощен, бих споделил, сломен тип. „ Аз не зная какво става в тази страна… “ - започна той и това самопризнание на един президент трогна републиката му. После той прикани жителите да запазят успокоение, да имат доверие в него и хвърли виновността на първо време на вражеския лагер, който несъмнено бил отмъкнал с неразбираема към този момент провокаторска цел нашите скъпи психологично заболели. Но същинският провинен, съгласно него, в последна сметка се оказа тая хилава народна власт, в която точно било допустимо да се случват сходни неща. Той по този начин закрещя най-после против демокрацията, наричайки я непригодна към този момент форма за ръководство на актуалното общество, че вероятно някой от съветниците му се видя заставен да го сръга зад фрагмента. Президентът заекна, избърса с почтено бяла кърпичка набръчканото си чело и съобщи сломено, че не вижда към този момент различен излаз, с изключение на да разгласи военно състояние.

Сутрешните вестници, като разясниха неговата тирада, още можеха да си разрешат да бъдат на разграничено мнение. Едни подхващаха версията за вражеската ръка, други изказваха догатката, че лудите са били унищожени в страната от последователите на ония възгледи, съгласно които неизлечимо болните били ненужно задължение на обществото и трябвало чисто и просто да бъдат изтребвани. Сатиричният вестник дръзна дори да направи предложение да се сътвори вносна централа за луди, та да се попълнят празните клиники. А вестникът на опозицията още веднъж задаваше въпроси. Защо, питаше той, изчезват ония, които в най-лошия случай са способни единствено да изпотрошат мебелите в някоя стая? Защо не ония луди, които тласкат народа ни към злополука? Но военното състояние бе към този момент оповестено и такива въпроси не се прощаваха. Вестникът биде спрян, а редакторите му задържани за подстрекаване към по-нататъшното похищение на душевно болните.

В интерес на истината би трябвало да кажем, че държавното управление полагаше съществени старания да разбули тая тайнственост. То изпълни две психиатрии с амбулаторно заболели, сложи сред тях агенти-симуланти, само че болните, които до тогава добродушно си бяха седели в къщи, изчезнаха макар мощната защита, а сътрудниците останаха, без да усетят каквото и да било. В тая нощ те спали непробудно, дружно с цялата защита на клиниките. Мълвата, несъмнено, деформира този ход на държавното управление и го трансформира в системно събиране на тихите луди от домовете им, с цел да бъдат също унищожени. Радикалната юноша изпочупи прозорците на държавните институции, проля се кръв, а всички, които имаха такива близки, ги изпокриха. Но макар че цензурираната към този момент преса не заяви нищо за това, суматохата последователно обхвана целия народ, даже и ония, конто в никакъв случай до тогава не бяха се замисляли, че на света има душевно заболели и ужасно се изненадаха от действителния брой на психиатричните клиники. Защото в едно общество, където са вероятни такива своеволия, никой не може да ти подсигурява, че на следващия ден и ти няма да бъдеш разгласен за вманиачен, да изчезнеш в някоя пещ или на дъното на океана - каквито клюки също се носеха.

Правителството се обърна към интернационалната полиция, макар че по тоя метод мощно накърняваше своя авторитет, само че откакто не бе открита и диря от лудите, естествено се постановяваше догатката, че те са били изведени отвън страната. Обявите, които Интерпол разпрати по света, бяха повече от невероятни за тая честна и препатила организация - снимка, име, растеж, цвят, коси, очи, показва се за китаец, макар че е белокож, или: страда от манията, че е жираф и непрекъснато източва врата си, с цел да гледа отвисоко, или: при среща с други хора вие като вълк…

Светът се смееше и държавното управление почна да се готви за война със прилежащата страна. То бе решило, че в този миг единствено една война би предотвратила революцията. За да придаде въпреки всичко на решението си либерален тип, то свика разпуснатия преди парламент. Но по улиците на столицата се появиха листовки, а полицията и държавното управление получиха анонимни писма, които им известяваха, че в планувания ден щели да бъдат отмъкнати и лудите от Народното събрание. „ Безсмислено е да вземате каквито и да било ограничения - съобщаваха писмата и листовките. - То, все едно, ще стане, както и до момента, без да го усетите! “ Войската и полицията обкръжиха целия парламент с телени мрежи и танкове, само че на съвещанието не се яви нито един народен представител. Едни бяха се обадили, че ненадейно са болни, други - трябвало да заминат по незабавна работа. И въпреки че създателят на тоя шантаж, който даде подобен шокиращ резултат, незабавно бе хванат, войната не се състоя.

Докато държавното управление размишляваше по какъв начин да подхване отначало работата, разузнаването донесе, че и в страната, която трябваше да бъде нападната, лудите към този момент били изчезнали от клиниките, единствено че тамошното държавно управление, поучено от опита на съседите, смогнало да резервира за по-дълго време тайната за това от народа си. Така президентът, който бе изправен пред избора или да се отдръпна, или да стартира война, можа с облекчение да се яви още веднъж пред малкия екран и да разгласи, че бедствието е сполетяло и вражеската страна. А единствено след няколко дни той анулира и военното състояние. От всички краища на света загърмяха известия, че на всички места и по същия тайнствен метод се изпразват психиатричните клиники…

Никога в своята история човечеството не бе разтърсвано по този начин надълбоко от каквито и да било събития. Смутът бързо прерастваше в мистична нерешителност пред необяснимото събитие, застрашаваше скоро да премине във всеобщо безумство. За това не малко допринасяха и разните философи, публицисти и политици, които разясниха събитието в пресата, както и недомислените дейности на някои държавни управления. Някъде те бяха освободили болните от психиатриите и ги разпратили по домовете им. Лудите не изчезнали като своите събратя, само че пък почнали да вършат пакости. Прибрали ги още веднъж и скоро по-късно те също като че ли се изпарили във въздуха. Герон, патриархът на философите, разсъждаваше дълбокомислено в една обява, подета от целия международен щемпел: „ Ако по този начин изчезнат всички ненормални от Земята, кое тогава ще бъде мерило за нормалност? Способно ли е да съществува едно общество единствено от естествени?… “ Църквата пък, която хилядолетия бе жадувала такова знамение, истерично призоваваше от амвона: „ Покайте се, грешници! Върнете се в лоното божие! Това е единствено въведения към новите Содом и Гомор. Бог прибира при себе си чистите и почтените, с цел да сгромоляса по-късно своя разрушителен яд върху грешниците… “

За суматохата способства изключително доста и едно произведение на изтъкнатия писател-фантаст Минос Папазян. Твърде безогледно, воден единствено от чисто литературни спекулации, той не бе оповестил в подзаглавието, че разказът му е фантастична небивалица, а бе му придал „ документален “ тип, като го водеше от името на някакъв човек, който по простъпка бива похитен дружно с лудите, а след това бил върнат. Папазян разработваше в действителност една към този момент банализирана тематика в научната фантастика, съгласно която индивидът не бил произтекъл по постепенен път на самата Земя, а бил „ посят “ във формата на предпрограмирани кафези от някаква висша цивилизация. И тя в този момент, в несъмнено от програмата време, просто се намесвала в своя великански опит, като отбирала ония човеци, които са се отклонили от своята програмираност, с цел да изследва на какво се дължи това отклоняване. Тоест, нещо като плевене, като пролетното разчистване на градините от плевели.

Разбира се, освен литературният трик на Папазян способства за суматохата. В създалата се към този момент психическа обстановка всеки бе подготвен да повярва на всевъзможни измислици и хората едвам не обезумяха, четейки и преразказвайки си тоя „ Страшен документ “. Останали уединено, те с съображение се питаха: А мен ще оплевят ли? Аз се мисля за естествен, само че ония, които са ме програмирали, те какво мислят?

Това не изключително мъдро произведение обаче, както нормално става в литературата, около бедите извърши и нещо потребно. То насочи хората да търсят обяснението на чудовищната тайнственост в някакви извънпланетни сили. Така най-сетне бе намерено писмото, което всяко държавно управление от дълго време бе получило, само че никой до тогава не бе му обръщал внимание измежду купищата анонимни смешки и злостни шантажи. Ще го изтъквам съвсем напълно, тъй като то точно провокира оня революционен прелом в историята на човечеството, пред който през днешния ден сме изправени.

Написано на земна електрическа машина, то разказваше, че подателите му - голяма група представители на една друга цивилизация - от дълго време прикрито изучавали живота на Земята. В този развой мнозина членове на експедицията постоянно приемали типа на земните същества, само че неведнъж били улавяни и затваряни в тия ужасни домове, конто ние сме наричали лудници. Там те се убедили, че човечеството по необясними аргументи се отнася доста зле към една своя прекомерно огромна част. Тези хора били считани за ненормални, за непотребни, за задължение. Затова експедицията решила, че може да си разреши да извърши нещо, което няма да бъде сметнато за експанзия или вмешателство в земните работи - да придвижи тия считани за ненужно задължение хора на друга планета, където да им сътвори удобни условия за живеене и ги освободи по този метод от неоправданото принуждение. Засега експедицията се въздържала да заяви местоположението на определената за тая цел планета, тъй като не била в положение да планува по какъв начин ще реагира човечеството. От дългото изследване те се убедили, че цивилизацията, която назовава себе си човечество, в никакъв случай не с наясно в своите планове по каквито и да било въпроси. Но те са подготвени да ни дадат постоянно информация за положението на конфискуваните хора… Следваха координати в наши математически величини, които сочеха посоката на източника за информация към звездата Проксима от Кентавър. И подписът: Ваши събратя от огромното звездно обединяване, което вие наричате Галактика.

Тъй като Проксима е най-близката до нас звезда (1,3 парсека), станцията на Луната незабавно изпрати своя апел и въпреки всичко работата изглеждаше отчайваща - според нашите теории трябваше да се чака отговор минимум след девет години. Но какво беше смайването, когато той дойде единствено след седмица! Нямаше подозрение, че той пристигна тъкмо от указаната посока, а това опонираше на нашите знания за пределната скорост на вълновите придвижвания. Или тия същества се намираха доста по-наблизо от звездата Проксима, или владееха средства за по-бързи известия от скоростта на светлината, или нашите показа за Космоса, макар огромния ни прогрес, са в основному погрешни. Всичко това толкоз обърка учените, че те не посмяха да оповестят наличието на отговора и чак откакто повториха опита и откакто завързаха даже нещо като дебат с незнайните същества, това най-накрая стана притежание на човечеството.

Толкова мечтаната до тогава връзка с друга цивилизация не зарадва никого. Та и кой си я е представял такава - да дойдат и ей така под носа ти, без да те питат, да завлечен твоя брат? Той може да е анормален, може да е неизлечимо вманиачен, само че той е твой брат! Всеобщото възмущение като вихър обиколи земното кълбо, а вразумителните послания на незнайните похитители не бяха в положение да отслабят неговия натиск. Пък и техните пояснения в множеството случаи съдържаха нещо обидно - колкото и да са високоразвити, колкото и да са ни проучвали, те очевидно не бяха съумели да вникнат в тънкостите на нашия живот. То се виждаше и от образците, които ни даваха, за нашето сякаш незаслужено отношение към психологично болните. Някой си твърдял, че бил куче и желал да живее като куче, а ние не сме му вярвали и сме го малтретирали. Те създали инспекция и видели, че животното, което ние назоваваме куче, се ползува с огромна любов измежду хората. Защо тогава ние сме нетърпими към една толкоз законна нужда на един свои другар, който не желал нищо друго, с изключение на да се ползува със същото почитание и любов?

Отначало се опитахме да ги срещнем с понятието хуманизъм, да им разбираем, че то произтича от думата „ човек “ и затова единствено ние имаме право да дефинираме по какъв начин да се отнасяме между тях. Предпазливо им дадохме да схванат, че те нищо не схващат от земните работи, и ги укорихме, загдето не са влезнали по отношение на нас, преди да подхващат тая с нищо голословна експанзия. После си позволихме и нещо като ултиматум: Върнете ни лудите, в случай че желаете да живеем в мир! Но на това те отвърнаха по един напълно афектиран метод: наблюденията им ги убедили, че в своята еволюция ние не сме били стигнали още до способността да поддържаме кротичък и плодотворен контакт с друга цивилизация, подобен контакт липсвал още даже сред самите нас. Затова го били отсрочили. Нашата реакция в този момент също им показвала, че са прави. Нямало никаква логичност в нея. Държели сме се били неприятно с тия хора, без те да имат каквато и да било виновност по отношение на обществото, считали сме ги за ненужно задължение, а в този момент си ги желаеме назад. Щом са ни били нужни, за какво сме ги изолирвали от публичния живот? А щом са ни ненужни, за какво настояваме за връщането им?

Заедно с тоя отговор те ни излъчиха цялостен филм от незнайната планета, където измежду дивна природа се виждаше един толкоз първокласен и хубав град, какъвто на Земята кой знае по кое време ще бъде основан, а по улиците и парковете му се разхождаха нашите луди. Мнозина познаха своите близки и родственици. Опитаха се още да ни уверят, че отвлечените ни събратя се чувствували чудесно в новите условия, че нямало нито един случай на болест или гибел и по този начин нататък. Но кого можеше да убеди това? Институтите за публично допитване отправяха едни и същи въпроси: Искате ли си вашия вманиачен и по какъв начин преценявате постъпката на незнайната цивилизация? Резултатите бяха безапелационни - хората си желаеха назад своите събратя и определяха отвличането им като жестоко посягане върху престижа на Земята. А тук и там обхванатите от земен национализъм маси напряко пребиваха с камъни нихилистите и пораженците, които стигаха даже до наглостта да настояват, че сме били завиждали на нашите луди поради свободата и разкоша, в който живеят, и предлагаха да сме сключели съглашение с тая цивилизация да й пращаме и бъдещите душевно заболели, до момента в който не се научим да ги лекуваме. (Тук му е мястото да кажа, че през цялото това време психиатричните клиники на Земята още веднъж се изпълниха до пръсване, тъй като мнозина не устояха на небивалото нервно напрежение, обхванало човечеството. Сред тях се оказваха обаче и извънредно доста симуланти, постъпили в лудниците с тайното предпочитание също да бъдат отмъкнати.)

Обществото на обединените народи единомислещо гласоподава патетичния апел да се спрат всички местни войни, да замлъкнат всички разногласия пред надвисналата ни заплаха, а обособените страни да внесат своите военни бюджети в обща каса за основаването на бойни галактически средства, на единна галактическа войска, която да е способна да отбрани ефикасно Земята от непознатите похищения.

И стана чудото. За пръв път всички държавни управления се вслушаха в апела на тая своя организация, националните и расовите вражди незабавно изчезнаха, а под егидата на Организация на обединените нации в неимоверно къси периоди се сътвори първата общочовешка войска. Така човечеството най-сетне се сплоти, като че ли единствено съществуването на душевно болните бе му пречило да стори това по-рано!

И ето ни най-сетне на път! С петнайсет разследващи космолета. Щастието ми да попадна на тях като публицист е толкоз огромно, че аз не дръзвам да го отдавам на своите професионални качества, а просто на това, което на земен наш език се назовава шанс. И в случай че нещо малко ме безпокои, то е да не би към момента незнайните ни врагове да се опитат да избягнат войната, като видят решимостта ни да се бием на живот и гибел, па въпреки и по този, съгласно тях, неуместен мотив. Би било нечовешко, в случай че всичко приключи с кротки договаряния. Слава богу, бойният ни дух и волята ни да защитим нашия авторитет са толкоз мощни, че към този момент най-малко нямам съображение да се колебая в здравия човешки разсъдък! Той несъмнено не ще допусне да се стигне до някакви позорни взаимни отстъпки. Минавайки около Марс, ние приехме, поздравите и благопожеланията на нашата тамошна станция, превърната към този момент в челен военен пост. Нататък следва неизвестността. Какво ли ще донесе тя на хубавата ни Земя? Но дано не губим религия в положителната й звезда, драги бъдещи читатели ни моите скромни репортажи!

Напред, човечество!

Из: „ Българска фантастика. Антология “, изд. „ Христо Г. Данов “, Пловдив, 1983
Снимка: Любен Дилов (1927 - 2008),